Постоянно ни казват, че 30% от храната, произведена в световен мащаб, никога не се яде. Това може да се дължи на различни неща в различните региони. Но със сигурност в Европа и Северна Америка повечето хранителни отпадъци се случват в края на веригата за доставки – в логистичната/складовата компания, при търговеца на дребно или у дома.

И все пак има няколко „активни“ технологии за опаковане, които инхибират растежа на бактериите, забавят узряването или извеждат „лошите участници“ като кислород от опаковката, за да удължат срока на годност на протеините и продукта. И така, приемат ли се тези решения? И ако да, защо не виждаме повече доказателства за тях?

Със сигурност има много дейности в разработването на гъвкави опаковки със свойства да инхибират микробния или бактериалния растеж. Редовно се съобщава за множество проекти за научни изследвания и разработки в университети или технически институти, които показват обещаващи резултати.

По-специално, изглежда, че има фокус върху нанотехнологиите, комбинирани с целулоза или влакна, извлечени от всичко – от кори на плодове до бамбук, за да се получи „естествено получен“ материал, който не само инхибира, но също така е компостируем, разградим или дори ядлив. Но дали някой от тях вижда светлината на деня като търговски жизнеспособен продукт?

Проекти като NanoPack са нещо, което трябва да преминат каменист път към напълно търговско производство. Тригодишният проект успешно създаде антимикробен филм, базиран на халоицитни нанотръби и етерични масла от билки като риган. Доказано е, че последният филм инхибира растежа на мухъл в хляба с поне 3 седмици, увеличава продаваемостта на пресни череши с 13% и удължава срока на годност на кашкавала с поне четири допълнителни дни.

Но за да се пусне на пазара този гъвкав филм, както и всички останали в процес на разработка, е необходимо одобрение от EFSA, Европейската агенция за стандарти на храните, а този процес може да отнеме толкова време, че почти всеки търговски случай излиза от рамката. И все пак имаме нужда от продукти като този, за да помогнем за пестенето на храна и да защитим потребителите от вредно замърсяване. И така, какво прави EFSA? Ако са нужни 2-3 години за получаване на одобрение и разбира се такива неща трябва да се проверят, тогава трябва да попитате дали агенцията е подходяща за целта.

Разбира се, има някои добре установени инхибитори на пазара, като най-известният е среброто. Например, сребърният нитрат е добре познат в медицинските среди като антимикробен агент. Но металът в гъвкав опаковъчен материал прави много трудно, ако не и невъзможно, рециклирането.

А ефективността на среброто в ролята на антимикробен агент е променлива според някои доклади. Доказано е, че графенът има добри антимикробни свойства, като същевременно е рециклируем. Но като среброто е скъп. Вече има по-рентабилни и екологично чисти активни опаковъчни решения.

Що се отнася до поглъщането на газ, добре, това съществува от години под една или друга форма. Опаковката с модифицирана атмосфера съществува от години, сега имаме други, по-нюансирани продукти, които могат да отделят кислород, за да забавят развалянето и да поддържат състоянието на продукта, или да инхибират производството на етилен за забавяне на узряването. Всички те изглежда работят много добре и изглеждат много рентабилни.

Въпросите са: Използват ли производителите на храни тези решения? Ако е така, до каква степен? И ако не, защо не? Потребителите със сигурност не харесват неща, „добавени“ към храните им в наши дни. Но както беше установено с NanoPack (за който са предприети обширни консултации с потребителите), след като им е било обяснено, че ще спести храна и ще ги предпази от вреда, всички са били за това!